Ш умотевицата около абитуриентските балове на випуск 2025 вече отшумява. След пожеланията за попътен вятър и на добър час остават спомени, които ще топлят цял живот. Малцина от днешните младежи обаче могат да се похвалят с история като тази на световнопризнатия информатик проф. Венцеслав Вълев отпреди близо 62 години. Тогава само няколко месеца след своята абитуриентска вечер преподавалият в университети в България, САЩ и още редица страни тръгва на пътешествие из Европа, което толкова ярко се е запечатало в съзнанието му, че го разказва с удивително конкретни подробности.
„Вкусът към приключенията явно е кодиран в мен от ранна детска възраст. Докато живеехме на ул. „Eкзарх Йосиф“ 57, аз учих до пети клас в 11-о училище, чийто приемник е настоящата Софийска математическа гимназия. Много обичах да чета приключенските романи на Майн Рид, Карл Май и Емилио Салгари. На „Раковски“ имаше един книжар и аз гледах на кои хора им докарват въглища, намирам ги и казвам: „Искате ли да ви внеса въглищата?“. Те ми плащаха и аз веднага отивах при тоя книжар и си купувах доста книжки и чрез тях преживявах безброй вълнуващи моменти“, спомня си 80-годишният учен.
Професия
„Завърших 7-и клас в 29-о училище, където сега е професионалната гимназия по облекло „Мария Луиза“. Тогава родителите ми като много практични хора казаха, че трябва да имам някаква професия и ме записаха в техникум „Киров“ на Руски паметник, срещу МВР болницата. Завърших го с отличие, но докато бях трети курс, се записах и на шофьорски курсове, макар че бях само на 17 години и половина. А баща ми вече беше купил „Москвич 407“. Нямах цивилни дрехи, с които да отида на изпита през зимата, за да не познаят, че още съм малък. Имах обаче зелен паспорт, но не го и отвориха да видят, че още нямам 18. Изкарах писмения изпит и в края на годината издържах и кормуването. Тогава нямаше нито един светофар в София. Милиционерите регулираха движението с палки. Тръгнахме от Ректората и този преди мен го скъсаха. Беше валяло сняг и по жълтите павета имаше страхотна поледица. Като минах мавзолея и БНБ, милиционерът като видя, че сме изпитна кола, и ни даде път. Стигнахме до „Христо Ботев“ и вече ме питаха дали колата няма трета скорост. Беше Москвич, като този на баща ми, с който се бях упражнявал. Пред кино „Млада гвардия“ на „Витошка“ ми казаха, че съм издържал изпита. Нямах 18 години и баща ми трябваше да отиде да вземе книжката ми от КАТ, защото нямаше да ми я дадат, като ме видят с училищния шинел. Той не ми даваше да карам, докато не навърша 18“, започва същинската история на един от най-вълнуващите моменти в живота си проф. Вълев.
Вечер
„Абитуриентската ни вечер беше заедно с 32-ро училище, тъй като в техникума бяхме предимно момчета. Баща ми ми даде москвича. Балът беше в един ресторант на летището. Не съм пил, след музиката и танците цяла нощ разкарвах учители по къщите им. Предстоеше ми влизане в казармата, а моите родители имаха далечен братовчед, който живееше в Австрия – Васил Байчев, а жена му беше Гергина. Те имаха къща недалеч от Павликени, където имаха роднини и когато се прибираха, идваха до София, преспиваха вкъщи и с влака продължаваха. Васил Байчев предложи да прати покана за мен, баща ми и майка ми. Пратиха. Отидохме в МВР с поканата, но казаха, че ще пуснат само мен и майка ми. Дадоха ни паспорти, извадихме си с майка ми австрийски и италиански визи с идеята да се върнем през Италия. Свалихме задните седалки на колата, баща ми направи две трупчета, за да подпре облегалките, които падаха много ниско. Отгоре сложи една дъска. С майка ми си взехме одеяла, за да спим в колата, а на антената бяхме вързали трикольор. Тръгнахме точно на 9 септември 1963 г. На границата не ми взеха никакъв депозит, пуснаха ме на юнашко доверие. На границата се запознахме с двама мъже и едно момче, които отиваха в социалистически страни пак с москвич и казаха, че на сина са взели 1500 лева гаранция, че няма да избяга. А на мен не ми взеха нищо. Имахме сменени шилинги, италиански лири и други валути, за да имаме пари за бензин и храна.
Нощуване
С майка минахме през Югославия, Унгария, разгледахме езерото Балатон... Спяхме в градове, но срещу ресторанти, в които има тоалетни, които да ползваме. Влязохме в Австрия и отидохме в Линц. Изненадах се, че там още тогава имаше цени, да кажем на обувки от 179,99 шилинга, а не по 180. Намерихме нашите роднини в Мюлдорф. Те имаха десетина декара земя с оранжерии. Имаха дървена къща с две стаи. Те спяха в едната, по средата е кухня, аз и майка ми в другата стая. Тогава нямаше супермаркети, а само по-малки магазинчета, които те зареждаха със своята продукция. Васил Байчев имаше микробус, който от вечерта пълнеше с нещата за разкарване. Даде ми аз да го карам, а майка ми започна да им помага в градината. Наблизо, в Райзкирхен, беше лагерът за избягалите от социалистическите страни. Те също ходеха да работят в градината му. Байчев беше алкохолик и ме водеше в местната кръчма, за него поръчваше шнапс, а за мен кока-кола. Тогава я опитах за първи път. Останахме няколко седмици при него. Заведоха ни да гледаме филма „Спартак“ с Кърк Дъглас.
Предложение
Казвах на майка ми, че като се върна, ще ме вземат в казармата. Предлагах й да качим москвича по Дунав, татко да си го вземе от Русе или Видин. Тя да се върне с влак, аз да остана да уча немски, дори се бях записал за курс към университета във Виена, който струваше 600 шилинга. А те от София да ми пратят дипломата и после да се запиша да следвам там. Тя се съгласи, но каза, че трябва да питаме баща ми. Във Виена, както е операта, отдясно имаше кафене, което се държеше от българин. Отидохме да се посъветваме и с него, преди да се запиша за немския. Той ми каза, че мога да отида в Италия и да се запиша в Чуждестранния легион. Така след 4-5 години ще забравят откъде си и ще можеш да отидеш навсякъде по света. Майка ми обаче каза, че това не е за мен. Записах се да уча немски и се свързахме с баща ми. Той каза: „Връщайте се веднага в София, Венци го търсят от казармата“.
Аз вече обикалях сам с колата из Виена, въпреки че се съмняваха, че ще се справя. Подсказаха, ни че щом имаме визи за Австрия и Италия, тази за Швейцария е безплатна. Отидохме до Берн, до Женевското езеро, до Женева, след това отдолу през италианската част на Швейцария влязохме в Италия.
Италия
Там гресирахме москвича и стигнахме до тунела Симплон, който свързва континента с Италия. Можеше да качим москвича на платформа, а ние да се возим във влака и да платим много пари. Предложих да ги спестим и да караме по пътя. Той беше страшен. Отдясно една огромна пропаст, пътят с две платна, през 30 метра има километрични камъни, много завои, майка ми пищеше. Успокоих я и както и да е минахме Лаго ди Комо, Лаго ди Маджоре и стигнахме до Милано. Беше вече тъмно и само спахме, като не можахме хубаво да разгледаме. Аз се бях научил да броя на италиански още преди да тръгна от България, за да не ме излъжат. Слагам майки ми да спи и тръгвам да се разходя в един от градовете. По едно време срещам някаква мадама и разбирам само „Ромео и Жулиета ин апартаменто“. Казах „Грацие, грацие“ и се върнах веднага при майка ми. Тогава за първи път отидох и във Венеция. Тогава още можеше да се стигне до самия град, там, където в момента спират автобусите. Разгледахме Венеция. Там отидохме в един ресторант да вечеряме, но сме близо до колата. Поръчахме спагети, но на съседната маса седят двама, които ни гледаха доста заплашително. Викам, мамо, дай бързо да изядем нещата и бегом до колата. Помислих си, че тия ще ни убият, ще ни оберат, ще вземат колата и край...“, откровен е проф. Вълев.
Завръщане
„Пристигнахме в София и вече знаех, че ме търсят, за да ме вземат войник. Остригаха ме гола глава изпратиха ме на гарата и заминах за Коларовград, днешния Шумен. Попаднах в поделение за старшини школници при Висшето военно-артилерийско училище. В основната сграда имаше отделение, където бяхме около 150 човека. Тогава чух по радиото, че е застрелян Кенеди. Майка ми дойде на клетвата, положих клетва и след това ни заведоха в секретно поделение, където имаше ракети. Обаче не казваха ракета, а устройството. Но за беда ми пристигнаха документите и виждат, че аз съм бил в Западна Европа и ме взеха за двоен или троен агент. Моментално ме разкараха от това секретно поделение и ме пратиха в артилерийското отсреща. Спукаха ме от наряд. През ден – на знамето, на стародивизионна болница, караул на вишка и не знам си къде... Стоях до знамето и спях. Помня, че се носех едно речниче на френски, който бях учил в техникума и си четях думите. Стоя на някоя вишка и чета“, завършва увлекателният си разказ бъдещият учен, който се дипломира в Полша, а през 90-те емигрира в Щатите и днес има американски паспорт и американска пенсия.
Людмил Христов
