З а Йордан Върбанов ролята на Братчето в “Последна стъпка”, сценична адаптация на едноименния роман на Йордан Славейков, който е и режисьор на представлението, е дебют на сцената на Народния театър.
На него е възложена може би най-трудната роля в спектакъла – персонажът му е истински homo ludens – “играещ човек”, едновременно обичан и неразбран, облагодетелстван от живота и много самотен, гневен и непрощаващ, но копнеещ да бъде обичан. Играта му е екстатична, той е дете и зрял мъж едновременно. Участват още актьорите: Веселин Мезеклиев, Велислав Павлов, Ева Тепавичарова. Сценография – Теодор Киряков, костюмография – Никол Трендафилова, композитор – Христо Намлиев. Плакат – Янина Петрова.
Гледайте на 20 юни от 19 ч. на Камерна сцена на Народен театър “Иван Вазов”.
- Това е първата ви роля на сцената на Народния театър, но е и поредният път, в който репетирате с Йордан Славейков след поетичния проект “Един бял лист” и “Прашка”. Как започнахте да работите заедно, как дойде това предложение?
- Всеки път изненадващо за мен. Първият път, в който Йордан ми се обади, за да работим по поезията на Иван Радоев, беше преди 2 години. Това беше много приятен процес със свежи колеги, с които ми беше много интересно и забавно. А Иван Радоев се превърна в един от любимите ми български поети. Който не го е чел, е пропуснал!
- Работите за трети път заедно, имате ли вече общ театрален език, по-лесно/бързо ли го разбирате? Или всеки процес започвате отначало?
- Да, разбира се. И за първия, и за втория въпрос. Със сигурност, след като за трети път се случва да работим заедно, за мен е по-ясно какво точно има предвид Йордан в репетициите. С течение на времето и аз понатрупах повече опит, което също е от значение. Със сигурност усещам по-голяма свобода, а желание да опитваш за мен трябва да имаш винаги. С Йордан работихме с три различни екипа, което предполага и различен начин на общуване.
- В “Последна стъпка” играете Братчето. То е самотно, неразбрано, затворено дете. Негови са думите “смъртта винаги ме е привличала”. Какво все пак му помага да иска да живее, да продължава пътя си?
- Писането. Това е историята на един писател. Неговият собствен разказ за пътя, който изминава, за да намери своето призвание и спасение в създаването на истории.
- Вашият персонаж се влюбва в най-добрия си приятел и тази любов се оказва трагична. Не мисля, че има много роли като тази в съвременната българска драматургия. Трудно ли ви беше да изградите този персонаж?
- Този въпрос ме кара да се замисля, че не съм чел и гледал никак много съвременна българска драматургия в последно време.
Струва ми се, че в почти всяка любовна история, която заслужава сценичен или екранен израз, присъства трагедия. Дори и да няма външен израз, някак винаги трагедията присъства. Тук също е така. За мен беше наистина трудно да намеря моя си герой. Опитах доста различни неща, докато стигнем до образа, който остана в представлението.
- Бащата не щади нито един от членовете на семейството си, но към Братчето като че ли е най-безпощаден. Той обича ли това дете изобщо? А то него?
- Тази история е за едно семейство, което наваксва всичко, което е пропуснало. Всеки негов член е искрен по начина, по който му се е искало да бъде, когато е било нужно. Мисля, че обичта между хората може да присъства, дори и да не намира своя израз. Когато става дума за кръвна връзка, няма как тази тема да не бъде поставена като основополагащ въпрос в смисъла на това – как се материализира. Именно затова и тази история е ценна и трябва да бъде разказана, защото в нея се преплита разбирането и неразбирането на обичта в най-близкия кръг от хора, които човекът има – семейството.
- Каква е динамиката между тях? Има ли шанс за обич, или всичко е изгубено?
- Тези двама герои (Бащата и Братчето) са най-раздалечени като разбиране за света, но същевременно правят опит да достигнат един до друг, което за мен отговаря на въпроса дали има шанс – категорично да.
Този текст създава една паралелна реалност, която всъщност дава възможност и шанс. Точно този копнеж, който изпитва всеки в някакъв момент от живота си, когато се помирява със себе си и миналото си.
- Бащата, изглежда, се срамува от по-малкия си син. Може ли това да бъде разглеждано като израз на неговия консерватизъм, или е по-скоро гняв и разочарование поради неспособност да сбъдне бащинските си мечти чрез сина?
- Това, което мога да кажа, е моето лично мнение по този въпрос, а именно – че това е невъзможност и безсилие. За мен срамът е вторичен израз тези усещания.
- Как ролята на Братчето резонира в контекста на семейството?
- Този герой е някак отстранен от другите, а това дава възможност да бъде наблюдател. Неговата роля според мен е създаването на баланс.
- Виждаме, че Братчето е изправено пред болка и самота, но все пак проявява силата да се бори и да продължи. Какво е това, което в края на краищата го кара да избере животa?
- Мисля, че този герой избира живота още от първото изречение. Неговата болка е именно заради желанието да намери своя собствен начин на живеене.
- Смятате ли, че конфликтът между Братчето и Бащата е не само семейна битка, но и по-дълбок символ на поколенческо неразбиране и социални бариери? Какви социални или лични травми лежат в основата на този конфликт?
- Със сигурност това е много позната социална динамика между поколенията в нашата страна. Тя се вижда постоянно в голяма част от семействата заради различни политически ситуации, в които са прекарали живота си хората. Заради това неразбирането между тях се получава сякаш повече идеологически, което предизвиква и морален конфликт, който всъщност е много труден разрешаване.
Екатерина Томова
